Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.01.2010 17:10 - А какво да каже Тони Блеър?
Автор: demokratizator Категория: Политика   
Прочетен: 1125 Коментари: 0 Гласове:
5



Голяма новина от последните дни е така нареченото изслушване на бившия британски премиер Тони Блеър по случай войната в Ирак и участието на Великобритания в нея. Сякаш всички очакваха да чуят от бившия министър-председател, че той е сбъркал, че е направил много грешки и че не е трябвало да се води тази война. Някои имаха и очакването, че ще чуят извинение от него. А защо трябва той да се извинява въобще?

Обвиненията са много и различни, те текат още отпреди войната да започне през 2003 г. и са насочени и към Буш, и към Блеър. Първоначално се говореше за това как те двамата правели войни, а никой не можел да им се опре, защото щял да бъде смазан. Появяваха се спекулации как всичко се прави за нефта, за пазара, за какво ли не още. Каква е истината? Никой не обича войната, не и в демократична система. В миналото тирани са се опитвали да управляват, използвайки прикрието на някаква мнима война, с която да оправдават деспотичните си средства. Това време обаче е минало и оттогава насам светът се е променил. Самият факт, че днес всякакви странни активисти (били те зелени, червени, сини или пацифисти) могат да отидат на улицата и на площада с чучела на Блеър или друг държавен деец и да говорят каквото си искат под носа на политиците, както и да скандират името им заедно с определението "военен престъпник" означава, че подобно управление на масите по тираничен начин под предлога, че се води война е вече отдавна невъзможно. Затова и за политиците войната не е чак толкова печеливша, колкото е била преди. Справка: вижте Блеър колко се състари от 11-и септември насам и особено от войната през 2003 г. Човекът побеля, получи трайни бръчки и според мен много сериозно му бръкнаха в здравето.

Та защо всички очакваха г-н Блеър да каже нещо повече за войната сега, когато вече не е премиер? Може би всички смятат че той ги е лъгал и сега вече след като няма да е политик, може с чиста съвест да им каже, че ги е излъгал. Да, ама не. Той просто не ги излъга и първия път. Той им каза голата истина, която наистина не е красива, но трябва да се знае и трябва да може да се вземат адекватни и навременни мерки срещу опасността.

Какво наложи цялата война и всички последвали събития? Причините са много и водят началото си още от съветската инвазия в Афганистан през 70-те и 80-те години. Тази война, която СССР води с талибаните, им коства невероятни ресурси (близо 25% от БВП на СССР!), а в крайна сметка е загубена. От друга страна, талибаните се радикализират благодарение на инвазията и успяват да се съберат около по-екстремни групировки с успешни политически манипулатори за лидери. За тези групировки разлика между американец и руснак няма. Те смятат, че след като веднъж белият човек се е опитал да им превземе земята, той ще се върне. Затова някои от най-крайните решават да идат на място при белия човек и да му попречат да направи това. От там започва и цялата сага с многото атентати на Ал-Кайда и нейните клонове още през 90-те години. Някои може би знаят, че на 11-и септември не е първият атентат срещу Световния търговски център. Първият атентат беше проведен през 1993 г. отново от Ал-Кайда, но тогава щетите бяха минимални. Не се действаше със самолети, а с микробус, пълен с експлозиви.

На практика 11-и септември беше само кулминацията на терористичната активност. Тя започва много преди това и сигурно ще продължи още дълго. Същевременно дълго време правителствата на западните страни не обръщаха кой знае колко внимание на тези спорадични атентати. В повечето случаи нямаше много жертви, а и имаше проблеми някъде другаде по света в това време, затова нямаха как да обърнат внимание на Ал-Кайда. През 2001 г. обаче чашата преля. Терористите имаха наглостта да отидат на американска територия, да ползват тамошни уроци по летене и да отвлекат американски самолети, с които да взривят гордостта на американския инженерен гений. Нещо повече, с тази атака Ал-Кайда посегна и на цялостните постижения на западната цивилизация - свобода, сигурност, просперитет.

Това не можеше да се толерира и логичното последствие за терористите беше да бъдат наказани или поне да се направи опит да се потърси справедливостта. Едва когато войниците на НАТО стъпиха на афганистанска територия, стана ясно колко по-трудно ще е това. Оказа се, че мрежата терористи е извънредно добре подготвена, организирана е с невероятна дисциплина и не е локално движение, свързано само и единствено с Афганистан. Напротив, оказа се, че терористичната групировка е изпратила свои "проповедници" сред всички арабски страни, децентрализирала е добре ръководството си и може да функционира и без някой отделен клон. Тя е разпръсната структура, която трудно може да се унищожи.

Друг важен аспект на задачата пред западните лидери беше, че Ал-Кайда разполага с огромен капитал. Не беше съвсем ясно откъде тези пари идват, но терористите имаха милиони долари. Впоследствие се разбра, че буквално на районните групировки се дават пари на ръка, които да разпределят между добри потенциални терористи, за да изпълнят даден атентат. Нещо като средствата от еврофондовете по проектите. Ал-Кайда дава пари на местния си клон в Басра, после в този клон отива Хасан с план да се самовзриви в джамията и му се дават 1500 долара, с които да си купи експолозиви и каквото друго му е нужно. Всичко е разчетено точно, преценява се дали идеята е добра, оригинална, дали ще убие много хора и ще привлече много медийно внимание. След оценката на риска се отпускат и средствата.

С такава организация западният свят не беше имал сблъсък преди. Оказа се, че е много трудно да се заловят ключови лидери само с разузнавателни части. Оказа се и, че много от арабските страни имат неизяснени взаимоотношения с клонове на терористичната групировка. Тези отношения често имат парични измерения, например Ал-Кайда получава дарения от определени страни и сама инвестира в други. Заради своите щедри дарения Ал-Кайда можеше да получи или даже да е вече получила достъп до високи нива на сигурността на някои от тези държави. Става въпрос именно за Ирак, Иран и други арабски страни, в които управлението е диктатура и няма лесен начин да се открие, ако някой във висшите етажи на властта е купен. Още по-малка пък е гаранцията, че той ще бъде наказан от останалите в авторитарното управление, които сигурно също имат много кирливи ризи за вадене. Тук вече започва да се разбира и страхът на Америка и Англия от потенциалната възможност Ал-Кайда чрез високопоставени служители в армията или службите за сигурност на някоя от тези страни да се сдобие с изключително опасни оръжия - например химически, биологически или дори ядрени. Човек може да си представи какъв ужас ще е в ръцете на шепа радикални ислямисти, които смятат, че всеки, който не е мюсюлманин (и то от радикалните), е едно нищожество, което трябва да умре, защото така е угодно на Аллах, да попаднат опасни оръжия за масово унищожение. Това може да доведе до огромно нещастие за милиони хора, особено след като целият свят видя, че терористите не познават граници и могат еднакво лесно да ударят на о-в Бали и в Манхатън, взимайки хиляди невинни жертви.

Беше ясно, че Ирак начело със Саддам е опасна държава. Опасна, защото спонсорира тероризма и защото има силна вероятност държавният апарат да е инфилтриран от терористи. Това, което наистина не можеше да се знае е дали в Ирак има истински оръжия за масово поразяване. Можеше обаче да се предположи, че има, защото Саддам беше използвал такива в миналото и нямаше никаква гаранция, че няма да го стори пак. Това накара и западните сили да ударят него чисто превантивно. Представете си, ако те бяха оставили Саддам да продължи да се разпорежда в Ирак, а след 2-3 години терористите се бяха сдобили чрез неговите пари, макар и от друга държава, с химическо оръжие. Какви щяха да са реакциите на зелени, червени и сини пацифисти? "Защо, Блеър и Буш, не реагирахте по-рано, защо не предотвратихте това нещастие?! Къде бяхте, какво правихте, защо сте избрани?!"

Разбира се, пак Блеър и Буш щяха да са убийците на деца, а не реалните извършители на престъпленията. На практика обаче ситуацията е такава, че няма полезен ход за западните сили. Трябва да се направи това, което ще е по-малкото зло и което ще даде инициативата на демократичните държави. Затова и започна войната в Ирак. Защото най-малкото с един демократичен режим, който е склонен да работи със Запада, отпада една важна страна в списъка на Ал-Кайда със спонсори на тероризма. Военната интервенция позволява из основи да се прочисти територията от различни радикални прослойки и да се установи нов ред, работещ и подходящ за интересите на евроатлантическата общност, част от която е и България.

Никой не предполагаше тогава, че войната ще продължи много по-дълго от военните действия и реална стабилизация няма да настъпи дълго време. Обаче самият факт, че терористите изсипаха толкова пари и дадоха толкова жертви в Ирак, означава, че за тях това беше тежък удар. Те се стараеха всячески да обезсилят атаката на Запада и да обърнат опитите му да вкара нормално демократично устройство в страната. Самите усилия бяха толкова неистови, че за всеки човек трябва да е ясно колко важен всъщност е бил Ирак за терористите, за да ги положат. Те наистина са имали интерес цялата тази война да не се беше случвала и Саддам никога да не беше увисвал на бесилото.

Но какво да каже Блеър днес? Какво да каже Буш, който на практика през втория си мандат всячески се опитваше да подобри обстановката в размирната страна, да доведе до трайна стабилизация? Те двамата бяха подигравани, бяха осмивани от всички страни, срути се всичко добро, което бяха постигнали, под тежестта на клеветата. Не е лесно да се носи тежестта на едно взето тежко решение. Но решенията са такива, за да се взимат. И все някой трябва да свърши тази работа. Да, никой днес не помни, че Тони Блеър подобри многократно образованието в Англия чрез важни реформи. Никой днес не помни социалните му реформи след продължителното консервативно/дясно управление, което беше оставили не един и двама по-бедни хора на улицата. Никой не помни огромната му заслуга за спирането на насилието в Северна Ирландия и подписването на траен мир между враждуващите факции. Никой не помни как той е първият лейбъристки политик, спечелил 3 и то поредни изборни победи при парламентарни избори. Никой не помни, че е първият лейбърист, управлявал цели 10 години Великобритания. Всички го мразят, защото беше смел, защото взе тежко решение, когато всички се скатаваха и никой не можеше да поеме отговорността на тази тежест. Но затова и Тони Блеър е велик човек, а историята ще покаже, че е бил и прав.


Тагове:   война,   Какво,   Ирак,   каже,


Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: demokratizator
Категория: Политика
Прочетен: 157091
Постинги: 33
Коментари: 249
Гласове: 1536
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031