Колко хубаво би било да не знаеш до последно за кого ще гласуваш. Да искаш да гласуваш, но да не можеш да кажеш за кого и то не защото "всичките са маскари", а напротив, защото ти харесват и защото се колебаеш между няколко привидно напълно различни. Възможно ли е въобще това?

Във Великобритания тази година се провеждат избори за парламент. На 6-и май гласоподавателите ще решат кой ще наследи властта във Великобритания след 13-годишното управление на лейбъристите (считани за център-ляво). Логиката на политиката в Англия е такава, че би се очаквало консерваторите да са естествените победители, тъй като те са другата основна партия в Англия. А в Англия, поне досега, доста убедително се е наложил двупартиен модел, в който лейбъристи и консерватори се редуват да си подават топката.

Защо така се получава? Англия не е България от началото на 90-те и двупартийността не се дължи на тежка конфронтация на две радикални фракции, каквито бяха тогава БСП и СДС. "Виновно" е не само английското общество, което е много по-хомогенно (еднородно) от българското и няма твърде големи разделителни линии в него (кливиджи), които да формират политически партии, защитаващи само определени кръгове от хора. Голямата отговорност, според много от съвременните политически теоретици, е на особения вид избирателна система, а именно такава, в която кандидати се борят в едномандатни райони за мажоритарния вот на избирателите. Кандидатът, който получи най-много гласове в даден район (без да е необходимо това да представлява мнозинство), се избира за депутат в британския парламент. Тази особеност се счита за част от рецептата за двупартийна система. Получават се ясни и стабилни мнозинства на една партия, чиито лидер съставя новия кабинет и на практика упражнява контрол и върху парламента, тъй като е партиен шеф на своите депутати. Неслучайно много изследователи наричат британския премиер "изборен диктатор".

Тази година може би нещата щяха да се повторят и да следват естествения си ход, както правят от десетилетия насам, ако не беше изгряла звездата на един нов симпатичен и талантлив политик, който обаче не принадлежи на никоя от двете "богопомазани" партии, които си предават властта периодично. Ник Клег, лидерът на либералните демократи (считани за център), доказа в един от трите големи телевизионни дебата, които се организират между лидерите на трите основни партии, че има смисъл от неговата партия и, че нещата не е задължително да продължават по същия начин. Промяната може да се случи. Представянето на Ник се оценява изключително високо от хората в Англия, като според повечето анкети над 60% от хората смятат, че той се е справил най-добре от политическите лидери на първия дебат.

Всичко това се случва на фона на удивителен паритет между трите основни партии във Великобритания в повечето социологически проучвания. Почти сигурно е, че консерваторите ще спечелят най-голям брой гласове, но не е ясно дали ще съберат 34%, 33% или дори по-малко. Битката за второто място ще е оспорвана, но засега е по-вероятно да бъде спечелена от либералните демократи, които могат да се надяват на 29-31% от вота. Трети в класациите остават лейбъристите, които събират около 27-28% подкрепа. Това обаче може да се промени много в оставащите дни и в зависимост от представянето на политиците на последния дебат, който предстои в четвъртък. Тенденциите сочат, че е възможно консерваторите да изгубят още подкрепа, която да отиде при лейбъристите и най-вече при либералните демократи. Трудно е да се предскаже какво ще се случи и поради характера на избирателната система. Възможно е и се е случвало преди една партия да получи най-голям брой гласове на национално ниво, но нейните мажоритарни кандидати на местно ниво да не се справят достатъчно добре и като резултат друга партия да спечели мнозинство в парламента. Макар досега коалициите да са били рядкост, при един доста раздробен парламент е възможно либералните демократи да изиграят централна роля при съставянето на правителство.

Какво ще се случи зависи от хората. У тях е ключът за това кой ще наследи Даунинг стрийт 10. На кого ще се даде този ключ зависи от това какво те одобряват - дали евроскептицизма или евроинтеграцията; дали задължителното образование до 18-годишна възраст или по-скоро правото да се гласува от 16 години нататък; дали да се строи трета писта на летище Хийтроу или не. Хубавото е, че което и да изберат, хората могат да са сигурни, че новото правителство ще продължи да подкрепя мисията в Афганистан, ще наложи допълнителни данъци върху банките, ще се стреми да осигури повече пари за бедните ученици, така че тяхната подготовка да им помогне да постигнат равен старт с техните по-богати връстници.

А у нас? Може ли да има нещо, за което партиите да се обединят? Може ли въобще да вярваме на това, което се казва в техните програми и да гласуваме "за" нещо, а не "против" всички други? Аз вярвам, че можем и скоро ще имаме едно автентично консервативно дясно, едно социално прогресивно ляво, един либералдемократичен център вместо сегашните често крадливи, комунистически или просташки подобия на партии. Може да минат години, но мисля, че е неизбежно в една демокрация да се появят тези най-фундаментални основи на политическия живот, върху които именно ще се гради бъдещия просперитет на живеещите в България като едно цяло, а не като разпокъсани и радикализирани елементи.

Очаквам с нетърпение деня, в който до последно няма да знам за кого ще гласувам.