Зима е. Навън вятърът свисти, дъждът лекичко ръми. Тъмно е. А е едва малко след 6 вечерта. Защо толкова рано се стъмва? Налага се да играем със строителите (нещо като българска аналогия на блокчетата Лего) вътре. Строим от тях човечета, които наричаме войници, и с тях се сражаваме помежду си. Само 5-6 деца сме останали вътре, а има поне 6 кутии със строител, така че всеки може да си направи цяла армия. Тъкмо ще довършим голяма битка аз и моят "враг" Пепи, но изведнъж играта ни е прекъсната, и то по-доста грубоват начин. Лампата внезапно изгасва и се оказваме в помещение, тъмно като в рог. Единствено през малките прозорчета виждаме някаква светлина отвън, затова се скупчваме на тях. Едно по-малко дете го хваща страх и почва да плаче. Тогава обаче идва лелката със свещ в ръка и ни успокоява: "Спокойно," казва тя и поставя горящата свещ на една маса, "сега почти всеки ден токът спира, знаете, че няма нищо страшно. Скоро сигурно ще дойдат вашите родители и ще ви вземат."

Така се и случи, след по-малко от 20 минути баща ми дойде и ме взе, а останалите деца от детската градина също скоро се прибраха. Наистина, имаше ли нужда да се притесняваме? Както каза лелката, токът си спираше почти всеки ден. Бяхме свикнали. Всъщност, в липсата на ток имаше нещо хем страшно, хем вълнуващо. От една страна, аз, като всяко нормално 6-годишно дете, се страхувах от тъмнината. В някаква степен това се дължеше и на факта, че вече можех да чета и сам бях прочел някои от приказките на Братя Грим или на Андерсен, които определено ми се струваха страшни. Но освен страшна, тъмнината беше и по някакъв начин приятна, може би дори красива. Тя беше такава, защото в онези леденостудени вечери небето се виждаше кристално ясно и чисто, тогава нямаше толкова коли, а въздухът беше всъщност наистина свеж. В тези тъмни нощи звездите се виждаха по-ясно от всякога, а тяхното кротко блещукане излъчваше някакво спокойствие, някаква вечна сила, която можеше да успокои нервната душа.

А да сме нервни явно имаше защо, поне това разбирах аз от действията на моите родители и близки, от видяното по телевизията и навсякъде около мен. Есента на 1996-а семейството ми се беше преместило в нашия първи дом, независим от бабите и дядовците ми - в един апартамент под наем в столичния квартал Дървеница. Живеехме на последния етаж и когато валеше дъжд, таванът капеше, затова слагахме леген. Също интересен за отбелязване е фактът, че спирките на автобуса и трамвая бяха почти до нас и сутрин редовно се будехме от минаването на първия трамвай, спирането на скърцащите му колела и затварянето на вратите с трясък. Разбира се, преди затварянето се чуваше и пронизителен звънец, който проехтяваше в мрака. Но това е друга история. Когато става въпрос за събитията от 1997 г., на преден план ми изниква един изключително ярък спомен. Един ден с майка ми правехме редовното си посещение до малкото магазинче в съседство до блока ни, но какво беше учудването ни като влязохме вътре. Лавиците на магазина бяха празни. Те бяха толкова чисти и лъскави, че имаше нещо красиво в това. За пръв път виждах магазина така подреден - когато имаше стока, всичко ми изглеждаше като един безпорядък. Сега, си казвах, този продавач най-сетне е решил да си разчисти магазина и да оправи бъркотията. Това бяха моите мисли. За съжаление обаче, те не се споделяха нито от продавача, нито от майка ми. На лицата им имаше изписан тих ужас, какъвто до този момент не бях виждал. Не можех да проумея причината да се драматизират така нещата. Човекът просто си подрежда, нали?

"Не, Митко", каза ми майка ми на излизане и обясни, "човекът няма какво да продава, няма стоки, няма нищо! Все едно сме на война!". "Все едно сме на война" - понякога все още мога да чуя този вик в спомените си. Колко много той ме разтърси и разтревожи тогава. Факт е: в магазина нямаше нищо, дори хляб. Обзе ме сериозно безпокойство, защото дотогава свързвах думата "война" с един друг спомен - този от кадрите на войната в Югославия с горящи сгради, безпощадни танкове и летящи снаряди. Искрено се надявах нашата война да не е точно такава.

Малко неща по това време можеха да успокоят човек, а какво остава да успокоят дете, което бездруго няма още изградено пълноценно разбиране за света и се впечатлява извънредно много от всяко събитие около себе си. Аз видях, че вече и в малкото пъти, в които се пускаше телевизорът, картина нямаше. Имаше само звук, някаква музика, а на екрана от време на време излизаше съобщението, че телевизията стачкува и затова не излъчва картина. "Гаси го вече", подразнени казваха майка ми и баща ми, като ме виждаха, че гледам празен екран с вървяща като фон музика. Обясниха ми, че няма какво да харчим ток, като бездруго няма нищо за гледане.

Разбира се, от време на време имаше новини, дори някои предавания. На тях виждах неща толкова страшни и ужасяващи, че не мислех, че е възможно да се случват наистина в града, в който живея. Виждах преди всичко едно море от хора, наобиколили някаква бяла сграда. От тази сграда обаче ги деляха някакви заграждения, зад тях пък имаше полицаи и то не какви да е: аз много добре виждах как едни бронирани и въоръжени с палки мъже се хвърляха срещу побеснелите и озверели хора от другата страна и наставаше истинско меле. Аз помня и две на пръв поглед странни личности, които се опитваха с мегафони да говорят на тълпата, да я смекчат. Чудех се как е възможно, след като събраните там хора, някои от които мъкнещи обърнати трикольори, мразеха именно говорещите с мегафони, за момент се спираха и изслушваха това, което имаха да кажат тия двамата. Питах майка ми и баща ми, за да ми стане ясно. "Ами единият е новият президент, казва се Петър Стоянов, а другият е Иван Костов.", обясниха ми те. Разбрах, че явно хората имат някаква слабост към тези двамата, може би ги уважават или имат общи цели и затова ги търпят за сметка на едни други, които освиркваха и ругаеха.

Така минаваха дните, докато един ден, когато гледах новините, не видях една доста по-различна картинка от случилото се напоследък - по незнайни за мен причини пред сградата на Народното събрание (както разбрах, че се казва бялата сграда) се бяха събрали пак хора, само че всичките с бинтове, някои даже с патерици. Чудех се какво може да им се е случило; дали не са се подхлъзнали на леда? Осъзнах, че едва ли всичките са се подхлъзнали и има нещо по-различно тук. Припомних си сблъсъците между полицията и хората на площада, как те бяха бити с палки. Реших, че сигурно са ударени малко по-силно, както впоследствие се и убедих от репортажа.

В първия момент ми стана тъжно, но видях, че самите хора са по-скоро в добро настроение, колкото и странно да ми се виждаше. Те бяха бити, ранени, някои имаха счупвания, но не мрънкаха, даже не псуваха - те изведнъж бяха започнали да се държат с едно отношение на превъзходство към полицаите, които ги бяха били. Превъзходството можеше да се усети в начина, по който те говореха, преодоляната омраза в очите им. Не знам доколко те наистина са питаели топли чувства към своите биячи, но точно в този ден, 11-и януари, гледайки тези кадри, аз си помислих това: няма път назад. Хората на площада бяха като преродени. Те бяха бити, но бяха дошли пак. Нещо повече, бяха дошли без зли намерения. И тогава се досетих на кого ми приличат - ами на Иисус Христос, за когото знаех, че е бил предаден и измъчван, а след това убит, но впоследствие се е върнал и е простил на същите тези, които са му сторили най-лошото.

От тук насетне аз бях убеден, че целта е постигната и е въпрос на време всичко да дойде на мястото си. Беше без значение фактът, че все още не бяха извършени политическата и икономическата промяна. Извърши се една много по-важна промяна, както мога да се убедя днес: промяната на мисленето на индивида и осъзнаването на личността. Хората сякаш проумяха силата на положителното и градивно действие, на отричането на насилието. След като те са осъзнали това, едва ли има нещо, което да може да им се опре.

м...да. 1997-ма. вече бях в университета. глад и учене. завърших. после си скубах косите заради това.

познато ми е това, което описваш..., много познато..., но дали е това мястоТо, и мисленеТо...или това ли е всичкоТо...

(поне сме по-цивилизовани, за щастие, и не се наложи да дойдат танковете)

Дали наистина това е мисленето? Истината е, че едва ли някой знае със сигурност какво трябва да е мисленето, всеки има своя представа за живота и събитията, които по някакъв начин имат ефект върху нас, променят ни, за добро или за лошо. Аз все пак си мисля, че извършеното на 10-и срещу 11-и януари доведе до някаква форма на катарзис - пречистване на хората от омразата, от гнева. А може би именно това пречистване е причината да си мисля, че след тази дата нищо вече не беше същото. В крайна сметка, дали хората получиха това, което търсеха, или не, не мога да кажа. Мога само да предполагам, че за повечето хора започна нещо малко по-добро. Но дали то продължи да е така добро? Аз лично се съмнявам в това.

Хората не получиха това, за което мислеха, че са излезли. Но това се разбра по-късно. Както всичко, което се случва тук поне от 20 години. Нежна революция, кръгли маси, двата митинга "един срещу друг" в онази милионна вечер на надеждата преди януарския опит за истинския народен преврат. Някакви чисто БГ неща, нашата си история, която не е като никоя друга дори наоколо ни.
/Почти/ нищо не се е променило, хората закоравяха. Нищо, че магазините са пълни. И надеждите залиняха. А властта е една и съща, независимо от цвета и винаги поредната започва "от нулата".
В оня януари работех в едно радио, доста неща видях, чух, претеглих. Съжелявам, че дори и след това останах тук. Съжелявам, че ще оставя на сина си една несанирана рушаща се панелка, вероятно дългове и спомени за една ценностна система /моята/, която се изгуби в шума на чалгата и напразните надежди.

определен афинитет към това настроението, което беше тогава . Просто си го хванал като описание. Като настроение. Браво.

Благодаря за оценката. :)

Спомените ми от онова време са все още доста живи и ярки. Доколкото разбирам малко хора на моята възраст имат подобни, но аз се радвам, че помня именно тези най-трудни времена. В крайна сметка това калява човек и го прави много по-силен и издръжлив, когато после му се налага да се изправи срещу проблеми и криза.

Браво, Митко! Гордея се с теб! Продължавай в същия дух. Ако има повече мислещи млади хора като теб, нещата в България ще се оправят.

Блатовчедка ти от Русе