Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.02.2010 02:28 - Демократизация на политиката - възможна ли е?
Автор: demokratizator Категория: Политика   
Прочетен: 3246 Коментари: 7 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
От известно време се замислям над това дали българската политика е достатъчно демократична и как може тя да се демократизира повече. Какво всъщност доведе до сегашната система на силно недоверие в политическите институции, в партиите, в политиците, поставени под общ знаменател?

Демокрация означава власт на народа. Това предполага, че народът като колективен субект ще упражнява властта. Това тълкувание поражда и класическото разбиране за представителство на народа от депутати, които пък са членове на определени партии, поставящи си за цел да защитават интересите на дадени групи от населението. Макар в последните 50 години партиите да са еволюирали значително и вече да се възприемат като по-широко легитимни, т.е. представляващи не просто класи и социални групи, а интересите на целокупния народ, демокрацията си остава същото, което е била и преди или поне така изглежда. Само че у нас се забелязва всъщност навлизане на авторитарни методи в политиката, засилване на недоверието към колективните органи като Народно събрание и Министерски съвет за сметка на персонализираните властови институции от рода на кмет, президент и в известна степен премиер. Партиите също загубиха образа си на колективни политически субекти, които представляват широки кръгове от интереси и имат сравнително стабилна подкрепа независимо от това кой е техният лидер.

Някои може да твърдят, че то у нас винаги си е било така. Харесва си българинът силната ръка, обича си да има един господар, комуто да се кланя независимо дали последният ще се казва Симеон, Тодор Живков или Бойко Борисов. Нещо повече, българинът измисля галени имена на своите вождове и ги помни с тях, от там произлизат и обръщенията Тато и Бат Бойко. Нашенецът обича да си персонализира управниците и да си знае, че някой от "семейството" се грижи за народа.

В Европа и САЩ обаче нещата не стоят по този начин или поне не в такава степен. Там има малко на брой силни партии, обединяващи много качествени личности, които имат различия помежду си, но са обединени от общи цели в рамките на някаква платформа. Там лидерът на конкретната партия не е важен, важно е, че я има партията и тя ще си съществува и без него - тук най-добрият пример са Щатите, където Републиканската партия счита за начало на съществуването си 1854 г., докато Демократическата отива още по-рано - създадена е през 1792 г. Е, дали някога е бил проблем за една от тези две партии фактът, че техен кандидат за президент ще загуби изборите? Напротив, кандидати има бол, на следващите избори всички ще работят пак здраво и този път нищо чудно местата на победител и загубил да се разменят.

В Европа по-често се е стигало до ситуации, в които даден политик дава качествено нов тласък на развитие в партийния и политически живот на страната си. Познати са примерите на Аденауер, Чърчил, Тачър, Блеър. И все пак, макар определено тези хора да могат да се считат за безспорни революционери в политиката и следователно за много авторитетни и силни политици, те не са направили своите партии нещо повече от това, което са били преди. Напротив, партиите им вече са били достатъчно добре развити, когато тези хора са се сдобили с власт вътре в тях. В крайна сметка става въпрос за традиция, базирана на колективна основа - да се изгради нещо от съмишленици, които да допринесат с каквото могат и някой ден да предоставят на своите духовни наследници да продължат делото им.

А в България? Партиите се ползват с изключително ниско доверие от страна на хората във всички социологически проучвания. Това обаче не пречи на определени политици да печелят по 50-60% одобрение. Важното е, че наистина одобрението се печели у нас от личността, а не от колективната институция. Например традиционно високо доверие има в поста на президент, в този на кмет и може би в този на премиер. Хората обаче нямат никакво доверие в най-демократичния и легитимен от всички органи - Народното събрание на републиката. Хората въобще не се доверяват на правителството. Какво поражда целият този проблем с доверие и недоверие? На практика у нас доверие получава Бойко Борисов, който става кмет на София, защото е един и се вижда ясно кой е. След това той си прави партия и тъй като партиите у нас нямат здрава колективна традиция, неговата лидерска партия автоматично печели много голямо доверие, тъй като се възприема като продължение на самия Борисов.

Дали винаги е било така у нас? Не мисля. Преди 9-и септември също е имало много силни политици, които са успявали да наложат нови модели на поведение в политиката, но те не са били толкова много и не са успявали така пълно да пречупят политическия живот през призмата на персонализираната институция. Със сигурност в годините след 10-и ноември можем да говорим за много по- високо ниво на демократична легитимност на партиите от това, което се забелязва днес. СДС стартира като коалиция на разнородни организации, което дава възможност за повече демократичност при взимането на решенията, като успоредно с това поражда и много центробежни сили около различни лидери вътре в Съюза: не може да се каже, че има един силен лидер, който прави всичко, защото всъщност политиката зависи от много организации и техните лидери. Петър Дертлиев, Стефан Савов, Желю Желев, Петко Симеонов, Филип Димитров са все лидери, хора с много качества, които макар да се явяват в един момент конкуренти, всъщност работят за една кауза и това е демократичната кауза. Малко по-късно ще се появят още лидери като Иван Костов, Стефан Софиянски, Надежда Михайлова, Петър Стоянов. Важното е, че в тези ранни години на демокрацията хората гласуват за СДС не защото там е Дертлиев или Костов, а защото вярват в организацията СДС, дори ,казано на езика на Бойко Борисов, в марката СДС. Разбира се, със своите действия индивидуалните политици в рамките на коалицията предизвикват различни реакции, които могат да са положителни или отрицателни, но при всички положения се оформя един стабилен политически елит в рамките на СДС. Всъщност СДС по това време беше в известен смисъл много по-демократичен, отколкото е днес, тъй като разполагаше с равномерно и разпръснато разположени лидери и се опитваше да защитава правата на всички хора, което пък го прави точно това, към което се стреми днес чрез европейската си идентификация - народна партия.

Какво стана с цялата тази демократичност, разпръснатост, децентрализираност в политиката, която всъщност е толкова полезна за демократичния дебат в цялата страна? Какво стана с тази колективност, която щеше бавно, но сигурно да възвърне доверието на хората в институциите на НС и МС? Има няколко събития, които на практика сложиха край на тази епоха. Иван Костов направи от коалицията СДС партия, което със сигурност не допринася за разширението на обхвата на организацията. Той на практика я фокусира върху определена група хора от този момент насетне. Когато той създаде коалицията ОДС, присвои твърде много власт за партията СДС вътре в тази коалиция и вече тя не можеше да се мисли като истински демократична и изградена на равноправни принципи. В кабинета си той първоначално беше сложил хора от различни партии, за да подчертае широката подкрепа за необходимите реформи, но впоследствие по едни или други причини изхвърли тези хора от министерските кресла и вкара повече свои доверени хора. В рамките на партията СДС също нямаше особено много възможности за протичане на демократичен дебат. На практика Костов канализира огромна част от обществената енергия от СДС към себе си - той персонализира партията СДС в свое лице и накара хората да обичат Костов за успехите на СДС и да го мразят за провалите му. Такова нещо в българската политика след 10-и ноември не се беше случвало, тъй като дори комунистите боравеха със сравнително разпръсната форма на взимане на политически решения.

Костов не е виновен, разбира се. Той просто е отговорен човек, който искаше да поеме цялата отговорност за тежките реформи, които извършваше правителството на ОДС, върху себе си. Малцина лидери биха се съгласили на подобно предизвикателство особено ако знаят какво ги очаква оттук насетне. Проблемът е, че макар Костов да извършваше тежки реформи още в края на 90-те години,  до ден днешен хората не са се отърсили от настроението, че СДС ги е извършило като група. Хората отъждествяват масово СДС с Костов и затова пропуснатите шансове на Костов се считат за пропуснати шансове на цяла партия. Ако експремиерът не беше персонализирал така властта и партията, може би днес доверието в СДС щеше да се е върнало отдавна и щяхме да имаме стабилен силен десен политически играч, изграден на колективна основа.

Но Костов беше всъщност едва началото. След него дойде човекът, който наистина от начало до край игра ролята на човек партия - не друг, ами самият Н.В. Симеон II. До ден днешен помня как когато той се върна в България и вече даваше заявки, че ще участва в политиката, като го даваха по Канал 1, изписваха името му "Симеон II" отдолу с пояснение "Цар на Република България". Какви ли не неща сме измислили ние българите.

Та царят на републиката дойде и реши, че тъй като България явно е парламентарна република, не може да стане министър-председател просто така. Ще му трябва партия, която да гласува за негов кабинет. Затова той си съгради партия по негов образ и подобие - Национално Движение "Симеон Втори". Самото име на партията за всеки демократично мислещ човек е доста смущаващо. Преди година-две самият цар се сети, че то не звучи добре и поиска смяна на името, но на практика промяната беше козметична, тъй като партията отдавна беше изпълнила ролята си - да легитимира Сакскобургготски пред българското общество като политически субект. На хората не им и трябваше повече от приказни обещания с фантастични елементи и псевдосимволиката на 800 дни, за да дадат властта на своя нов цар премиер.

Последва и бум на успешни лидерски проекти след този на царя. Бойко Борисов се заформи като потенциален политически субект, но още му беше рано да влиза в политиката активно, когато през 2005 г. на парламентарните избори се появи нов играч - крайно дясната (или крайно лявата) партия АТАКА. Да не би това да не е лидерска партия? Да не би хората съвсем спонтанно да са се сетили, че всъщност са патриоти и националисти и, че като нищо могат да си направят партия на име АТАКА, за да защитават някакви свои интереси? Нищо подобно. Основателят и лидер на тази организация е Волен Сидеров, който преди да я създаде официално, беше успял чрез ефира на телевизия СКАТ да намери доста съмишленици на своите идеи, които излагаше в предаването си, което също се казваше АТАКА. Да не би днес или тогава хората да са гласували, защото харесват програмата на партията? Или може би гласуват заради "лидери" като Десислав Чуколов и Павел Шопов? Единствената причина някой да гласува за АТАКА е много силната лидерска позиция на Волен. Без него тази партия няма да просъществува.

Малко преди появата на АТАКА на политическата сцена се появи и нов играч вдясно - партия на Иван Костов, наречена ДСБ. Добре, ама хората или обичат Костов и гласуват за тази партия, заради него, или го мразят и не гласуват за ДСБ при никакви обстоятелства. Тази партия, макар да има много специалисти, експерти и като цяло свестни, интелигентни и можещи хора, не успява да се отърси от лидерския си облик до ден днешен. Тя си остава "партията на Костов". По-лошото в известен смисъл е, че дори СДС, в който Костов доста отдавна не е стъпвал, се възприема почти еднозначно с него, въпреки наличието и на друга отявлено костовистка "партия на Костов".

На целия този фон не бива да ни учудва и, че изборите през 2009 г. бяха спечелени убедително не от друг, а от Бойко Борисов. Не от ГЕРБ, а от Бойко Борисов, който формално не участва нито в изборите за ЕП, нито в тези за национален парламент, но ако не беше той, партия ГЕРБ с Цветанов и всички останали "лидери" в нея никога нямаше да е нещо повече от треторазредна извънпарламентарна организация тип Европейски демократичен път или Единна народна партия. 

Опитва се да набере сила и нов "консервативен" проект на Яне Янев, но и там виждаме до болка познатата формула "лидер си прави партия". Има ли въобще в българската политика нормално функционираща политическа организация, в която да не надделява личността на лидера върху идентичността на самата партия? Има ли истински политически традиции в България?

В СДС се правят плахи опити политиката да се върне към общественото начало, към социално-груповия субект, който би следвало в даден момент да прерасне в политически, ставайки нормално функционираща партия. Добри действия в тази насока бяха приемането на новия устав, който дава възможност на всеки член на партията пряко да участва в избора на председател и всякакви други ключови фигури в партията, както и опита да се изгради една хоризонтална система, в която член и председател да не са толкова раздалечени. Съществуват и много качествени и кадърни хора, но за съжаление Надежда Михайлова напипва проблема най-точно: "СДС има звезди, но няма отбор."

Кога политиците у нас ще се научат да преглътват личните дрезги, за да постигнат успех в името на общите си цели? Кога ще се постигне една по-ясна децентрализация в рамките на самите партии, която да доведе до демократизация на вътрешните структури? И най-вече, кога ще можем да отидем да гласуваме на изборите с ясното съзнание, че го правим за по-добрата програма и по-добрата традиция, а не за по-красивия кандидат или, още по-зле, за по-малко грозния? Тези и много други въпроси тепърва очакват своите отговори.



Гласувай:
6



1. анонимен - Ха-ха-ха
12.02.2010 03:17
Демократизатор!
Какво демократизираш?
цитирай
2. boristodorov56 - Браво!
12.02.2010 08:19
Браво!
цитирай
3. darkanion - ъм..
12.02.2010 13:12
само ще вметна, че 1я коментар е убийствен :D

Цитат от сп. "Разум" 1/2002: "72% от гражданите в Русия смятат, че "на руския човек му е необходим силен лидер, силна ръка, която би насочвала всички негови действия", според "заслужаващи доверие сициологически проучвания".

Аз пак стигам до комунизма, тъй като... си задавам въпроса (най-вече за България): "След като 45 години българите са били учили, че техния живот сам по себе си не е важен, а е важна общността, в която - ако съществува - би бил свободен. Т.е. само ако всички в едно общество са комунисти, тогава са свободни. (което от своя страна напълно обезсмисля смисъла на свободата). И когато всеки знае, че Партията управлява всичко и нищо не зависи от тях, освен самият труд сам по себе си, който е единствено насочен към благоденствието на Партията, която уж трябва да му помага. И знае, че ако не работи поради "проблеми" Партията ще му помогне (което виждаме и на практика и което според мен най-вече доведе държавата ни до по-голяма криза по време на управлението на Тройната коалиция). И накрая се питам - може ли да има реална и пълноценна демокрация, ако хората не вярват на себе си, а вярват, че всичко зависи от тия отгоре?
Защото аз ако не работя - правителството ли е виновно, или аз, защото даже не съм си потърсил работа?
И аз смятам, че нашите министри именно това трябва да уредят - да дадат възможност на хората сами да могат да уреждат живота си. Ама не защото те (министрите) искат, а защото самите хора искат. Все пак нашата иконмическа система е капиталистическа - пазарна - и най-много би тр-ло да се цени самоинициативата. Както е казал Антъни Гидънс - егоизмът. Човек да иска да направи нещо за себе си - а плащайки данъци и регистрирайки своя бизнес - ще спечели държавата.

Относно Костов мисля,ч е той просто трябва да си иде от политиката. Не за друго, а за щото хората просто не го харесват... И именно като си иде, ще осъзнаят, че партията е организация, а не човек...

http://vbox7.com/play:eaf24cea
цитирай
4. smani - demokratizator
12.02.2010 13:55
Много добър анализ!
цитирай
5. demokratizator - Благодаря за оценките! :)
12.02.2010 18:35
Наистина за първия коментар нямам какво да кажа, освен, че се опитвам да демократизирам дори хора като автора му.

Инак, Илияне, ти поставяш някои много сериозни проблеми, които в известна степен произтичат от липсата на силна демократична традиция у нас, но същевременно я и предопределят. Не ми се иска да правя паралела с Русия, тъй като е болезнено близък до това, което виждаме у нас, а не би трябвало да е така. Все пак това е страна, в която е имало крепостно право до 60-те години на 19-и век и Захари Стоянов в свои съчинения е написал много за това как руските феодали са в много отношения по-жестоки от османските башибозуци.

Наистина, редно е човек да работи сам за добруването си, а и за това на цялата общност, а не да чака общността да му свърши неговата лична работа. Комунистическият период притъпи трудолюбието и чувството за отговорност на българина по начин, по който и османското робство не беше успяло. В бъдеще трябва да се стремим към едно завръщане към европейската демократична традиция, където има свобода, но и отговорност.
цитирай
6. darkanion - ъ, само да отбележа
12.02.2010 20:13
че (освен че хората просто психологически трябва да се променят и индивуализират), основното търдение в предизборната кампания за кмет на София пишеше "Георги Кадиев / На София ѝ трябва лидер" или неяо подобно.
Което пак ме навежда за мисълта за психологията. Как БСП/БКП твърди, че се е променила, но всъщност не се е. И как на хората им е вкоренено и те не могат да се оттърсят от мисълта някой да им урежда нещата...
Но пък имам наблюдение, че хората се осъзнават. Малко по малко, но го правят. :)
цитирай
7. demokratizator - @ Илиян
13.02.2010 00:19
Да, БСП знае как да обвинява Бойко Борисов в авторитаризъм, но продължава собствената си трактовка на 'На нас ни трябва вожд'. Докато това продължава безпрепятствено, трудно ще се промени нещо. Но да се надяваме, че си прав и процесът вече е започнал. :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: demokratizator
Категория: Политика
Прочетен: 237762
Постинги: 34
Коментари: 253
Гласове: 1565
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031